Снимка: в-к Telegraph

            Бележка на преводача: Интервюто, което предлагаме на вашето внимание, е дадено от унгарския министър-председател Виктор Орбан пред английския вестник Telegraph през октомври 2013 г. Въпреки че от тогава са минали три години, много от изказаните в него тези са актуални както от гледна точка на света, в който живеем, така и защото са показателни за възгледите на набиращата все повече сили в Европа и Северна Америка алтернативна десница.

            Виктор Орбан току-що е имал добра среща с Дейвид Камерън. Била е по-лесна от първата с Маргарет Тачър (през 2001 г.). По негов спомен първите й думи са били: „Не съм доволна от Вас”. Тя била ядосана, че Унгария не прави повече, за да защити натовските войници от нападенията на сърбите.

Въпреки това конско, господин Орбан е почитател на Тачър. Политическата му кариера е започнала в 1988 г., когато е бил един от 37 млади студенти и интелектуалци, създали партия, за да атакуват комунистическото управление в страната си.

„Нейната роля беше много важна: тя винаги беше на страната на свободата, винаги беше антикомунист. Тя каза: „Няма такова нещо като общество.” Хареса ми този коментар, защото в европейската политика хората винаги говореха на изкуствен социологически език. Социалното инженерство беше много популярно.”

Когато посетил погребението на лейди Тачър през април, останал доволен, че епископът на Лондон обяснил какво действително е имала предвид тя с тези почути думи. „Погребението беше много трогателно и много британско. Не трагично, както би било на континента, а по-скоро отдаване на почит.”

Младият Виктор, умно момче с провинциален произход, спечелил стипендия от Джордж Сорос да изучава в Оксфорд гражданското общество, както го разбират либерални политически философи като Джон Лок. Обичал „наелектризиращия танц” на идеите там, но било есента на 1989 г. и Берлинската стена паднала. Появил се шанс да изгради либерално гражданско общество у дома. „Казах си: „Викторе, какво правиш тук?” и се прибрах за нашите първи свободни избори през март 1990 г.”

Избран е за пръв път за министър-председател през 1998 г. до 2002 г. и след това, след години в опозиция, се връща на власт с разгромна победа през 2010 г. Пребиваването му във властта е противоречиво. Обвиняван е, често от официални лица от Европейския Съюз, в твърде много национализъм, в потискане на свобода на пресата, в политизация на съдебната власт и на централната банка, дори в предизвикване на етническо напрежение. Изчезнал ли е либералният боец за свобода? Има ли риск да се превърне в силна авторитарна фигура, във Владимир Путин за своята страна?

„Съществува риск да бъда възприеман по такъв начин”, признава господин Орбан, но той ще бъде много по-малък, ако Унгария е икономически успешна. Той смята, че обстоятелствата са се променили.

В продължение на 200 години „мотив № 1” за унгарците е бил да настигнат много по-конкурентоспособните западняци. До началото на кредитната криза господин Орбан вярвал, че това може да бъде постигнато единствено чрез „все по-тесен” Европейски Съюз. Днес той има своите съмнения.

Кризата показва, че не е очевидно, че ЕС може да се справи по-добре от независимите нации. За разлика от британците, той не може да изключи присъединяването към еврозоната заради центростремителните сили, влияещи на малки държави като неговата, „но не бързам. Да стоиш сам на краката си е по-важно от когато и да било.” Той вярва, че Унгария няма да се присъедини към еврозоната преди брутният й вътрешен продукт да достигне до 90% от този на държавите, които вече са вътре. В момента той е малко над 60%.

„Колкото повече остарявам [той все още е само на 50 години], толкова по-скептичен ставам. Ценностите са по-важни от парите. Националният суверенитет е все по-важен зан мен. „Кой ни управлява?” е ключов въпрос.”

Затова той подкрепя усилията на Дейвид Камерън да промени европейските правила: „В крайна сметка ще имаме нужда от нов основен договор.” Той иска да се присъедини към Великобритания в съпротивата срещу „пълзящите опити на Брюксел да погълне националния суверенитет”.

Старият отговор, че всичко, което западняците правят, е по-добро, вече е „глупав”. През осемдесетте години унгарците са били изправени пред въпроса „как да се отърват от разни неща”: комунизмът, потисничеството на държавата, свръх регулациите. Сега това трябва да спре. Има неща, които трябва да бъдат запазени в интерес на цивилизацията, а не захвърлени: „Би било изключително тъжно да се отървем от религиозните вярвания, националната идентичност, семейството и дори половата идентичност. Това не е свобода.”

В някои училища на континента идеята е „децата да не се възпитават като момичета или момчета”, а да избират половата си идентичност по-късно. „Понякога дори има отделна съблекалня за тези, които не знаят какви са”, възкликва той.

Как ще отговори на обвиненията, че разбужда стари етнически и териториални страсти в региона? Някои го обвиняват за възхода на фашизоидната партия Йобик в Унгария. Неговият отговор се основава на вярата, че „Ксенофобията е опасна, но патриотизмът е нещо хубаво”. Етническите спорове, често заради територии, са „част от живота в Източна Европа”, казва той.

„Как да се справим с този факт?”, пита той. „Решението не е да се лъже”. Радикалите отляво и отдясно печелят общо около 15% от вота. Това е твърде висок резултат, за да има спокойствие, „но далеч не е мнозинство”.

Господин Орбан вярва, че основният проблем на Европа е, че комунистите никога не са били напълно победени. Комунизмът като идеология „няма послание за нашето бъдеще”, но за разлика от нацизма е управлявал толкова дълго (40 години в случая с Унгария), че неговите лидери, които „не бяха глупави хора”, са създали култура, която е поддържала тяхната власт. Те са подкрепяли завистта „като житейски възглед”, карайки хората „да са несъгласни със света и да искат да го унищожат”.  

Те също така са насадили у хората вяра в „придобивките без никакви лични усилия”. В Унгария комунизмът е донесъл това, което той нарича „заучена безпомощност”, съзнателно унищожение на личната отговорност, която е смазала средната класа.

Обсъждаме тукашната шумотевица около Ед Милибанд и неговия баща марксист. Без да коментира ситуацията при лейбъристите, господин Орбан заявява, че има родословно дърво, минаващо от комунизма през „поколението от 1968 г.” (като бившия революционер и настоящ член на Европейския парламент Даниел Кон Бендит) до брюкселските бюрократи и съвременните медии.

„Комунистическото наследство се съчета с днешните радикални либерали. Тази генеалогия съществува в Европа.” Той я открива в доктрината за европейските права на човека и в опитите на Европейската комисия да налага културна и конституционна еднаквост на държавите членки.

За консерваторите, казва той, това е трудно, защото „ние откриваме, че трябва да спорим, а консерваторите по правило предпочитат просто да живеят живота си. Срамуваме се да хабим енергия, но трябва да го направим на европейско ниво.”

Самият Виктор Орбан не е срамежлив. Той е готов за битка. „Боксът е благороден спорт”, войнствено заявява той. На запад политиката често е „просто кариера”. За него, казва той, тя е много повече. Помни тежките времена в края на осемдесетте години, когато срещу Фидес, неговата тогава малка партия, са стояли Съветският съюз, профсъюзите, милицията и държавната машина. „Бяхме обкръжени и победихме. Сравнете сегашния риск с този – нищожен е. Обикновена дреболия.”

Превод от английски език: Любомир Талев