В навечерието на 25-тата годишнина от падането на Берлинската стена и от демократичните промени в България социологически агенции публикуваха представителни социлогически проучвания, според които огромната част от младите хора нямат никаква реална представа за комунистическия режим, неговите престъпления и последствията от тях, а все по-значим брой български граждани оценяват по-скоро позитивно комунистическия 78% от младите хора между 15 и 35 години не знаят за концлагера край Ловеч, а 70% не свързват с никаква асоциация „Св. Неделя” и 1925 г.

Според проучване на агенция „Алфа рисърч” от октомври т.г. 92% от младите хора заявяват, че „не знаят нищо или почти нищо” за комунистическия период, а 92% не познават границите на комунистическия блок. Според същото проучване 55% от анкетираните оценяват по-скоро позитивно личността на последния комунистически диктатор Тодор Живков. За сравнение, в проучване от 1991 г. над 70% от анкетираните са давали негативна оценка за него.

Изглежда в познанието на българите за тоталитарния период (доколкото такова изобщо е налице) трайно е наложен стереотипът „тогава нямаше толкова много неща, колкото сега и се намираха малко по-трудно, но пък бяха евтини, истински/натурални и всички можеха да си ги позволят“. Като изобщо не се повдига въпросът, че сред липсващите в бита на социалистическия потребител стоки фигурираха неща, които днес дотолкова сме приели за даденост, че почти не ги забелязваме, като банани и цитрусови плодове („пускаха ги“, един митичен израз, който си умря заедно със социализма само предновогодишно и преди конгрес на БКП), шоколадови яйца (продаваха се само срещу долари в специални валутни магазини, а доларите не се придобиваха свободно от разположени на всеки ъгъл обменни бюра, както сега), памперси и пр. пелени за еднократна употреба (майките и бабите ни още помнят как са прали – по-възрастните от тях и на ръка, поради липса на перални машини – вмирисаните пелени за многократна употреба), тоалетна хартия (силно дефицитна стока, „пускането ѝ тук и там отвреме навреме предизвиква взрив от презапасяване), най-обикновени найлонови прикове за пазаруване (поради което опаковките на прясното мляко се отваряха най-старателно, перяха се и се използуваха за многократно увиване на закуските на учениците в тях), маркови западни дрехи, започвайки от дънки и маратонки, каквито днес буквално всеки носи, а тогава бяха запазена привилегия на децата на комунистическата номенклатура и т.н. и т.н. И че редица други стоки от първа необходимост като хляба и млякото бяха толкова дефицитни, че за тях се чакаше на километрични опашки в супермаркета. Що се отнася до митичното качество на храната по време на тоталитаризма (превъзнасяно от насаждащите соц. носталгия като антипод на сегашната „изкуствена“, „некачествена“, „отровна“ и пр. храна), то странно защо, ако е било толкова високо, всеки с някакъв пост в номенклатурната стълбица на комунистическия режим, не консумираше от храната за простосмъртните, а от специално отглеждана само за червената върхушка и в пъти по-скъпа (но пък дотирана от редовия данъкоплатец, за когото беше недостъпна) в стопанствата на УБО храна?

Автомобили? Единствено социалистически марки като картонения (буквално) източногермански „Трабант“ и будещия повсеместен присмех съветски „Москвич“. За малко по-добрите (и въпреки това на светлинни години от западните автомобили, каквито днес кара всеки втори българин) социалистически марки като „Лада“ и „Шкода“ (нямаща нищо общо като качества със съвременната „Шкода“) се чакаше ред с години. Телевизори? Само родни или съветски марки, които ловяха най-много девет канала. А и за какво са ти повече, когато в социалистическа България се излъчваше единствено програмата на Българска телевизия (която през осемдесетте години на миналия век пусна и втора програма)? Стереоуредби? Непозната дума при социализма, както бяха непознати и компакт дисковете като формат. Слушаха се основно пиратски касети с отвратително качество (официални касети със западна музика нямаше, понеже беше обявена за идеологогическа диверсия), както и грамофонни плочи (по време, когато на Запад грамофони имаха единствено колекционерите). Компютри? Малцината програмисти по онова време работеха на „Правец“ с черно-бял монитор и смехотворен операционен капацитет. Изброяването може да продължи до безкрай, но вече схванахте идеята. Схващаше я и преждеспоменатият комунистически диктатор Живков, който, напук на сегашните си носталгици, обяви социализма към края на режима за „недоносче“, което трябва да бъде заменено от пазарните отношения, срещу които въпросните носталгици сега толкова роптаят. Схващал я и последният назначен от Живков министър-председател Георги Атанасов, обявил на заседания на Министерския съвет през м. август 1989 г., че ако дефицитът на основни стоки продължи, властта ще падне до три месеца. Пророческо изказване наистина.

По-страшното обаче е, че редом с опитите за реабилитация на тотално провалената социалистическа икономика (отречена, както видяхме по-горе, от самите ръководители на Народна Република България и довела страната до три фалита в рамките на 45 години), изобщо не се говори за престъпленията на Българската комунистическа партия и установения от нея тоталитарен режим срещу българския народ. Мълчи се за водената от БКП по заповед от Москва гражданска война, кулминирала в септемврийския метеж от 1923 г., атентатът в катедралата „Св. Неделя“ през 1925 г. (най-кървавият атентат в света към момента на извършването му, заемащ едно от челните места по този показател и до днес) и деветосептемврийския преврат от 1944 г. Не се говори за четиридесетте хиляди българи, избити без съд и присъда (или след формалните и диктувани от Москва процеси на Антинародния съд) и за стотитиците други, преминали през концентрационните лагери и затворите на комунистическия режим, лишени от собствеността, препитанието си и правото на образование, интернирани и въдворени далеч от родните си места и т.н. и т.н. Премълчава се за отнетото право на свободно придвижване и установяване както извън страната (изходни визи на хора, непринадлежащи към партийната вихрушка, се отказваха както за пътуване в капиталистически, така и за други социалистически държави), така и в рамките на България (след кампанийното превръщане на София в милионен град, за да съответствува на комунистическата грандомания, беше въведено софийско жителство, забраняващо на лицата, които не го притежават, да пребиват в Столицата; достъпът до пограничните райони също беше забранен, за да не би някому да хрумне мисълта да избяга от социалистическия рай; граничарите там стреляха на месо и често без предупреждение). Неглижира се отнетата свобода на словото, липсващата неприкосновеност на личния живот и комуникацията (култовият за социализма израд „не е за по телефона“ отразяваше реалния факт, че всичко се подслушваше, проследяваше и следеше), намесата на Държавна сигурност във всеки аспект на обществения и личния живот и жестоката саморазправа с всеки несъгласен (откритият на 11.11.2014 г. паметник на ликвидирания от ДС огромен талант Георги Марков би трябвало да ни подсети поне за това). Замитат се под килимчето огромните предателства срещу народа ни (обявявяването на милион и половина живеещи на територията на днешната Бивша Югославска Република Македония българи за „македонци“, насилствената македонизация на населението в Пиринско и отказът от националния ни суверенитет и опитите за включването на България първо в Югославия, а след това и в СССР).

По този начин обществото ни е изложено на риск липсата на информация да подмени знанието за близкото ни минало и да възроди човеконенавистни идеологии, официално отречени от национални и международни актове, по които Република България е страна, като Резолюция 1096 (1996) относно мерките за разграждане на наследството от бившите комунистически тоталитарни режими на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, Резолюция 1481/2006 на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа за „Необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими”, Пражката декларация за Европейската съвест и комунизма от 3 юни 2008 г., Резолюцията на Европейския парламент от 2 април 2009г. „Европейската съвест и тоталитаризма” и Резолюцията на Парламентарната Асамблея на Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа от 3 юли 2009 г. „За ново обединение на разединена Европа”, както и приетия от българското приетия от Народното събрание Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. За всеки информиран човек са очевидни огромните негативи от повтарянето на комунистическия експеримент – от лишаването от основни човешки права до дефицита (или направо липсата) на стоки от пълна необходимост и пореден фалит на държавата в името на поддръжането на мизерния социалистически стандарт на живот.
 

15.11.2014 г.

Любомир Талев